петък, 20 декември 2019 г.

Селската възпитателна школа


Битакът - ежеседмичната културна програма в Търговище
     Днес е петък, в Ески-Джумаята (Търговище) е пазарен ден – нещо като капиталовия борсов пазар, само че капиталов битак, с боклуци от Европа, но не като ония, които горим в ТЕЦ Бобов дол, а малко по-напудрени. По стара джумалийска традиция се обикаля по 3 пъти за късмет и нищо не купуваш. Вървим след баба и внук, които си говорят и ги дочух без да искам. Детето разправя на баба си, че ходили в едно училище на село при негови връстници, които били „много кротки и особени“. Бидейки от селската възпитателна школа, това ме провокира да съставя един текст, касаещ детството на село. 

     Аз съм си роден в Търговище, първите години сме живели в града, но в България тогава, особено в обрания бостан Търговище е върлувала страховита бедност, която принудила хиляди хора да потърсят работа в чужбина, като моите двама родители. А аз, както и много мои връстници да бъдем отгледани от еднополови двойки (баба+баба), в моя случай само една баба. Дори в това социално явление „еднополова двойка“ сме пионери в Европа. Мислих за този абзац да сложа снимка, праисторическо селфи, в което аз съм се прегърнал с майка ми, но съм облян със сълзи понеже ме оставя, прекалено сълзливо. Но да, всяка една раздяла беше голям емоционален удар.

За малко живеех в Разградско, тук съм в този район
     Баща ми замина за Италия през 2003г., а майка ми започна работа в кметството на селото, където живееше баба ми/майка ѝ. Мен ме записа на градина, но ту ходих, ту тя ме дъндуркаше из кметството или из града по разни административни работи. Беше много яко да чаткам по пишещата машина на кмета, често ѝ развалях написаните актове за смърт, каквито основно документи се вадят от едно кметство. А колко бавно се пише, но бидейки спокойна жена получавах само леко наказание – да не отварям играчката от ония яйца на Киндер, каквито ми вземаше като вземе заплата и аванс. Тогава бяха много интересни играчките от тези яйца, сега са пълни малоумщини. Имаше и сладоледи с играчки, но понеже са на дъното и първо гледах играчката, не ядях сладоледа, защото се занимавах със сглобяване. Долу-горе от тогава не обичам и не ям сладолед.  

Пазя го, но снимката е от нета

     Благодарение на „дъндуркането“ от майка ми, много рано започнах да чета, пиша и смятам. Няма да забравя първия сборник по математика – малка червена книжка с рак на корицата, която купихме от Разград, май беше лятото на 2003г. Много ми харесваше математиката, но после не знам защо се отвратих. С нея играехме на оная игра „държави, градове, столици, предмети“. Може би от тогава имам интерес към географията. Тогава научих, че има държава на име Зимбабве. И тогава, може би заради детския ми мозък, беше много смешно наименование. И като кажех аз или тя Зимбабве и аз или двамата „хаха“, много смешно. 

Входът на училището на село, което носеше името Христо Ботев
     Имаше училище на село, обаче голям недостиг на ученици, точно трябваше да бъдат 1 клас най-малобройните набори 96-97г. Нямаше паралелка и дойдоха от града, заповядаха че не може да се закрие училището. То не че има кой знае колко варианти за един директор, дойде г-жа/frau Панайотова в градината, ситуацията малко напомня на времената на Нацистка Германия, огледа ни, май тества кой какво знае и избра група с по-начетени деца от набор 97, вкл. и мен, и каза от тази есен сте първи клас. Бяхме два класа – 1-2 и 3-4. Ние бяхме с втори клас заедно. Мисия Цунгцванг завърши и беше удължена агонията на училището до 2007г. 

В градската градина на Шумен
    Тогава не всяка банка имаше клон във всеки град, на майка ми банката имаше клон в Шумен, че се сещам колко пъти сме ходили дотам. Тогава Шумен беше ехее, голяма работа, Лос Анджелис в представата на деца от село. 


     Дойде 2004г., приятелки на майка ми от университета я повикаха да ходи в Испания, тогава беше хит да се ходи в Испания или Гърция, сега не са толкова интересни държави за работа, защото са по-трагични икономически от България. И замина, а аз бях поверен на старши подполк. Пенкова, сиреч баба ми. 

     Вече седемгодишен, с баба, продължаваме заедно борбата за по-добър живот. Покрай селската икономическа идилия, включваща животновъдство и растениевъдство, аз вече имах ориентация за професия – ветеринарен лекар. Защото много ми харесваха животните. Много се кефех като идваше ветдоктора да слага маркери на овцете или ваксини. Смеех се, сякаш съм бил дебил. Едва ли на овцете им е било готино де. Когато раждаха, не ми даваше да гледам, защото, нали е интимно, а аз съм малък.
 
Имаше една овца с много дълга опашка, всеки път като я доим все опашката ѝ попадаше в тенджерата с млякото или дори го разсипваше. Баба ми, върла шопка от Кюстендилско взе крути мерки – една сутрин заедно с чобанина бай Мемо хванаха овцата, а тя хвана опашката, изви я, май я счупи и я отряза. А на кучетата режеше ушите, за да бъдат по-лоши. А как колеше зайци, хваща го за ушаците, изпъва врата и само с дрезгав и шопски акцент „Гого, дай ножо с розовкото“ и през врата. Садизъм. Абе добре, че Грета Тунберг тогава е била в гръдта на майка си, че иначе щеше да подпали селото. Месцето от заек беше хубаво, бяло, но добро. 

Аз позирам до сервиза чаши, които съм приготвил за г-жата
На 24 май винаги подарявахме нещо на нашата класна, тогава беше г-жа Хатибова, това е жената, която ни направи хора. Бях взел един сервиз чашки за кафе, обаче някой ме видял, тоя някой казал на другия и беше ебати фарса – носим 10 сервиза с чаши за кафе. Много комична ситуация, сигурно още ги използва. 

   От днешна гледна точка, скука пълна. Имаше телевизор с две програми – първа и втора (БНТ и БТВ). БНТ си беше тъпа, само БТВ гледахме, НОВА не беше с добро качество. Зависеше алуминиевата антена как ще се настрои, повее малко вятър и баба ми „Гого, върви да наместиш антената“ и аз като някакъв пенсионер, размахващ бастун на шофьор, който не му е дал предимство, с пръчка побутвах антената. Май беше 2005г., майка ми вече беше дръпната от баща ми в Италия и си дойде първа отпуска. Взе сателит Булсатком, то нямаше други оператори тогава. Ебахти якото, 50 канала, че и такива „за глупости“, сиреч +18. Та малко се разведри ежедневието. 

    Настане есен, всяка къща се превърне в своеобразен консервен комбинат, а някои и минивинпром. Тогава нямаше мерки против домашната ракия и ние имахме много голям меден казан, който го ползваха много хора от село и баба ми ехе, тарикатка, вземаше пари. Колко джибри съм мирисал, просто не е за вярване. 

Сигурно съм ял от тези на снимката
    Зарзавати всякакви. Разбира се, и меса. Почти всяка къща отгледаше стада от патки (гъски), юрдечки (патици) и пуйки (мисирки), които на есен се колеха. Ние доста патки и юрдечки имахме, пуйките се гледат трудно и имат голяма смъртност. Напълним рано сутринта казан с вода, слагаме го на кладата, вадим няколко маси и дръвник. Затваряме патките и баба ми, като стара познавачка влиза и вади един мъжки и няколко женски, за потомство за догодина, а другите ги очакваше масова сеч. Абсолютно наподобяваше сцената от филма „Мисия Лондон“, където Любо Нейков със сатъра колеше патици. Реже се главата, поскача малко, изтече кръвта и се слага в казана. После скубем, с вестници обгаряме малките перца и накрая пълним в буркани. Истинска казарма, ставаш машина за убиване. 

Джерито
    Зимата на 2005г. си беше дошла майка ми за малко, май за Коледа беше, но и за някакви документи. За първи път бях пуснат сам да отида до града, което е ебаси чудото, все пак съм малък, а Търговище е Ню Йорк за едно дете. С тази с която се бяха върнали, нейния син Боби също го гледаха еднополова двойка от две баби. Отиваме у тях на гости. Имаше компютър. Разсипахме се да играем оная игра с клатенето на овце, където една черна овца, вероятно коч, клатеше белите. Майка ми обеща, догодина и на теб ще ти купя компютър. Вечерта се прибираме на село с автобуса, на центъра на селото се чува кученце, което плаче и викам ще го взема. Беше студено, пък и май в тоя момент нямахме куче. Взехме го и го кръстих Джери, което живя до 2012г. 

     И да, на следващата година, майка ми изпрати пари, с вуйчо ми купихме компютър, тогава беше като днес да имаш Айфон 11Про. В училище имаше 3 или 4 компютъра, седяхме на комп по трима-четирима, госпожата беше инсталирала разни игри. И вкъщи бяха ми дали първите филми – Ледена епоха и какво беше още, събирахме се и гледахме. Като някакви индианци аз и моите приятели от махалата. Сигурно ще е същото ако сега някой даде компютър на деца от бедно африканско семейство. Тогава не знаех за интернета. В село един човек към 2009г. имаше нет и даде идея откъде и какво представлява. Разговорите бяха много скъпи, особено от чужбина и прекарахме интернет основно, за да говорим по-евтино по скайп с родителите ми. Беше ноември 2009г. Първата ми регистрация в интернет пространството, която ми направи моята братовчедка – именно профил в Скайп. Една програма, която повечето днес не я знаят. Потребителското ми име беше gogooo_97, не исках така, но брат‘чедката ми го измисли и нямаше как да се смени. На всички около мен им направих скайпове, то беше ебаси социалната мрежа. През 2010г. си направих сам Фейсбук и то заради Фермата, но не тъпото ТВ предаване сега, а една известна игра, която тогава беше взривила интернет обществото. Първите нощи в които не съм спал, бяха заради от днешна гледна точка, малоумната игра, но тогава беше хит. 

Снахата на въпросния Джанфранко беше японка, та...
      През 2006г. майка ми получи черен печат от Италия, понеже в тяхната квартира едни руснаци се бяха заклали, та всички българи, румънци и др. разни славяноговорещи от района им напраскаха черни печати за 10 години забрана да влизат в Италия, което беше ужас. Днешните бежанци прииждат на талази и безпроблемно точат социалните системи на Западна Европа, но тогава имаше строги мерки и за най-малкото ти бият шута. Върна се, почна работа на морето, един месец и аз бях на Камчия, един месец море, кеф. Помня Алекс от София, Петьо от Берковица, имаше някакви германчета, с които не бяхме в добри отношения. Не си спомням добре, но май едното ме беше съборило, бахти швабата, винаги са ни играли парчета. После свърши лятото и се върна в града, искаше да ме запише на училище в града и по-конкретно известната Втора гимназия, където бяха и моите първи братовчеди, покрай тях те да ме „дъндуркат“. Но май аз не исках, бях свикнал на село. Нямаше работа, в Търговище 40% безработица, нейните братовчеди от Дупница ѝ намериха работа, няколко куфара багаж и аз с нея, при шопите. Веднага почнах там училище, убеждаваха ни да си купим апартамент в Дупница или Кюстендил, където имаме голяма рода. Мен ме гонеше носталгия по родния за мен край. През 2007г. влязохме в ЕС, паднаха забраните, старият шеф на майка ми Джанфранко (страхотен човек, пращал ми е доста подаръци, италиански неща и аз на село се фукам с тях, викат ми Италианеца, преди няколко години и се видяхме на живо с него) се обади и веднага тя се върна в Италия, а за мен дойде старшината баба ми да ме вземе и отново почнах училище на село. Абе беше бурна и динамична година.

    Аз 4-ти клас, последна година на село, вече мислим за училище в града. Нашия клас бяхме последен випуск, ние угасихме крушката, училището ни изучи и беше закрито. Отиват нашите родители, предварително сме говорили повечето от нашия клас, че искаме да ни запишат в едно от елитните училища в Търговище, обаче директорът каза, няма да ни приеме, защото сме от село, май в прав текст го каза. Тогава това училище нямаше дефицит на ученици, имаха паралелки с букви Ж и Е. Това беше първата ми дискриминация. От тогава знам какво е по стереотип да не ти оценят качествата, много е тъпо. Отидохме в друго училище, по-посредствено. 

Някои от "селските" учители
Вече за първи път на училище в града, 5 клас, ние изглеждаме като луди, ние сме свикнали на друга учебна среда и се оглеждаме като малоумни. Учебниците трябваше да си ги купуваме, беше едно търсене на втора употреба, че от село които бяхме, един купува литература, един математика и си ги менкахме. Обаче ние, които дойдохме от село бяхме наистина по-различни. В положителен план. Бяхме по-възпитани, по-сериозни, по-подредени, даже по-знаещи. Тези от града бяха лигави, арогантни и не толкова добри. Доста лоши качества притежаваха.  Тогава всеки учител много се впечатляваше какви учители сме имали на село, че да сме толкова напред с материала.

Баирът за спускане с шейни
    Всеки ден пътувахме, рано сутрин ставаме в 5:30ч. А зимата се молехме да има голям сняг и пътят да не бъде разчистен, 5-6 дена имахме бонус свободни дни. В тях се пързаляхме с шейни или със съседите приятели правихме два отбора, всеки строи стена от сняг от двете страни на двата двора и се целихме, голяма изобретателност имаше, бях правил отводи по стената, че като уцелят с вражеска топка, тя да падне при нас и да я изпозлваме.

Предвид спецификата на населението, на село бяхме от трите основни етнически групи в България. От малък съм живял в мултикултурно общество. Когато имаше Байрам, не се ходеше на училище, абе трябваше българите да ходим, но реално не ходихме. Мюсюлманите имат традиция, в този ден да обикалят деца и да събират пари и бонбони. Един вид турският Хелоуин. И аз обикалях, защото просто такава ми беше средата и не са ме делили. На по-възрастните се целува ръка и моите приятели се смееха, когато идваше моя ред. Вече знаех турски език, повече от английски. 

     Баба ми уж имала някакви свръх способности, абе от старата школа шамани. Когато бях болен ми „четеше“. Приготвяше някаква вода, слагаше парче хляб, перо от кокошка, клечка кибрит и какво беше още, топваше три лъжици в купата, после ги хвърляше, че зависело как ще паднат, за да знае как да подходи към мен. После изпивах водата. Когато нямаше дъжд, правиха някакви ритуали за дъжд, спомням с една друга баба бяха скрили метлата на едната магазинерка. Идваха хора, които имаха уплашени деца, че им четеше на някаква вода, те даваха пари, уж помагало и баба ми имаше такава слава. Имаше едни големи летящи бръмбари и тя казваше, че това е дядо ми, който ни гледа. Малко плашещо. Маг Фидан ряпа да яде. Не знам, бабини деветини. 

Има една местност, където всяка година християни и мюсюлмани се събират на курбан за здраве, намира се в гората. Мистично място. Там колко агнешко съм изял. Беше голяма забава. Накрая дойде някой дарител и почне да хвърля вафли от кутии и децата се надпреварвахме кой колко ще вземе. Отбелязваше се 6 май, имаше конни надбягвания. Е, разбира се, аз съм именик и тогава се колеше агне. Нямахме пещ, но една баба от долната улица имаше – баба Карамфила, че тяхната пещ беше за 5-6 агнета, та 5-6 къщи там си печеха агънцата. 

Аз, семейната снимка и класическия бабешки календар
   Във всяка къща имаше голям календар от вестник Трета възраст и малки църковни календарчета. Баба ми всеки ден ми казваше какъв празник бил и какво се правило на него. За нея това малко календарче беше книгата на книгите, там отбелязваше например кога чакаме да се излюпят пиленцата. В къщата имаше няколко портрета – на дядо ми, на семейството (баба, дядо, мама и вуйчо) и на Богородица. Консервативни времена. 

Пазя си го. Ш, шшш, 2 мега пиксела, голямата работа?
   Тогава нямаше джиесеми, имаше телефон с шайба. Веднъж бях си играл с шайбата, че бях навъртял сметка за телефон без да искам. Телефонът ни беше 226, кодът на селото 0601. Отвън нещо работим и чуеш телефона, бягаш да го вдигнеш. Щото нито ще разбереш кой е звънял, нито може да върнеш обаждане. Тази тръпка я помня. През 2009г. ми взеха Нокия с камера, ехе, тогава беше голямата работа. Вече по това време почнахме да имаме цветни телефони, с няколко игри, с Блутут си обменяхме смешни или други клипове. Беше най-гадното с това от моргата.

Абе, с анцуг съм, селянин, затова ще я спестя
Имаше и „светски“ събития. Имам спомен от една сватба на село, всеки купува нещо, подарък и ги редяхме на една пирамида. Пирамида от миксери, одеяла, ютии. По време на избори идваха големите партии и правиха събрания, от тогава сигурно се интересувам от политика. Тази година, аз бях един от организаторите на такова събрание, а тогава не съм си мислил, че някой ден ще се случи. Понякога кукления театър от Търговище идваше и правеше представления, безплатни, може би бяхме деца и беше много добро развлечение. Върхът за мен беше балът на моята най-голяма братовчедка през 2009г. Голям банкет на града, в моите представи се е равнявало на сватбата на Брад Пит и Анджелина Джоли. Все пак селско момче, от всичко се впечатлявам. Около национални празници, от читалището ни караха да рецитираме патриотични стихотворения, участвали сме на събития с народни танци. В местното читалище и до днес изобилства от снимки, на които и аз присъствам. Та, не е липсвала културно-развлекателна програма. 

А толкова много неща може да се кажат още, 5 години, но изпълнени с много съдържание. Много радости и тъга. Този период ме създаде като пълноценен човек.

   Като всеки разказ, и този има край. Само, че няма да е щастлив. На 24 август 2010г. играем мач, задава се едно мое комшийче и се провиква "Гошо, обадиха се от Търговище, че баба ти е починала" и сякаш светът за мен спря. Прибрах се, обадиха ми се, че е вярно и да приготвя дрехи за погребението. В тази нощ спах у комшиите, понеже бях много уплашен и сам. Бидейки историк, ще използвам такъв език - тук настъпи края на втория мой житейски период и се постави началото на третия.